Мими живееше в малко градче близо до балкана, вече беше достатъчно голяма, за да ходи сама до училище, другата година щеше да е 4-ти клас.  

Всеки ден по пътя за училище, който минаваше през един малък парк, се спираше да се порадва на едно дребно бяло кученце. 

Кученцето беше толкова мърляво, че бялото почти не се виждаше, но Мими толкова много го харесваше, че това изобщо нямаше значение. Кръсти го Боби. Още щом се покажеше от ъгъла на улицата Боби се затичваше към нея, тя приклякаше, Боби я близвше по носа и се сгушваше в нея. 

Постояваше малко така, а после Мими изваждаше по някое саламче от раницата, което скришно взимаше от вкъщи или си поделяше обяда с него. После Боби я изпращаше до училище и се връщаше обратно в парка на неговото скъсано одеяло, за да подремне. 

Одеялото пак Мими му го беше подарила преди 2 месеца, и макар скъсано, за Боби това беше най-удобното легло на света. Все още миришеше на Мими. Ама толкова хубави сънища сънуваше на това одеяло. Как си има къща, как му дават колкото си иска храна, как Мими го взима навсякъде със себе си. 

Мими всяка вечер на вечеря се молеше на родителите си да приберат Боби вкъщи. Показваше им снимки, който през деня е направила с телефона. Заплашваше ги, че ще си го вземе тайно, но нейните родители не се съгласяваха да вземат куче вкъщи. 

Казваха ѝ, че апартаментът им е малък за куче, че нямат време, че кучето е голяма отговорност. Мими не разбираше как Боби може да бъде в тежест. Тя толкова много искаше да вземе Боби като нейно лично куче. 

Един ден Мими беше на разходка с дядо си в същия парк, в който жиееше и Боби. Боби веднага видя, че Мими се задава и радостно се затича да я поздрави. 

Дядото на Мими – дядо Гошо, стоеше отстрани и само наблюдаваше. Мими говореше на Боби като на най-добрия си  приятел, разказваше му какво е правила, с кого се е срещала, как си е изпуснала сладоледа, как едно момче в училище я е ритнало и още хиляди неща. Боби стоеше спокойно седнал до нея, гледаше я в очите и сякаш мигаше, за да ѝ покаже, че слуша и разбира всичко. 

Дядо Гошо беше без думи. Мими беше срамежливо и затворено дете. Децата в училище ѝ се подиграваха, че заеква, а на Боби говореше все едно пееше. 

Нямаше дума, която да ѝ се опре. Все едно слушаше друго дете. 

След малко Мими се обърна към дядо си и каза, че това е Боби и после се обърна към Боби и представи дядо си. 

Кучето замаха с опашка и запристъпва към дядото. Леко, предпазливо, защото Боби знаеше какво правят понякога големите хора – много ритат, а от тия ритници много боли.

Мими се сети, че има един останал сандвич в чантата си. Извади го, отчупи едно крайче хляб и го подаде на дядо си. 

• Дядо, хайде дай на Боби малко сандвич. Той много обича. Така ще станете приятели. 

Дядо Гошо беше толкова слисан, как неговата 9 годишна внучка се разбира толкова добре с това куче, че не можеше да каже нищо. Взе парчето хляб и подвикна на Боби:

• Хей мъник, ела тук. Виж какво ще ти дам!

Боби вече малко по-безстрашно се приближи и взе наградата. 

Цял следобед Мими и дядо Гошо прекараха в парка. Играха си с Боби, Мими кара колело, игра на гоненица с нейните приятелки, а Боби все до нея. 

Изведнъж дойдоха малко по-големи деца и Мими се спречка с тях. Едното дете замахна да я удари с една пръчка, а Боби без да чака скочи и захапа пръчката ръмжейки. 

Детето се стресна и бързо побегна последвано от приятелите си. 

Мими беше толкова горда с Боби, че я е защитил, че не можеше да спре да го гали и целува. 

Дядо Гошо вече беше сигурен, че това куче си има собственик и няма как да го остави на улицата.